§3Виждам играча, за когото говориш.

§2PLAYERNAME?

§3Да. Бъди внимателен. Той е достигнал по-високо ниво. Може да чете мислите ни.

§2Няма значение. Мисли, че сме част от играта.

§3Харесвам този играч. Игра добре. Не се предаде.

§2Чете мислите ни, сякаш са думи на екран.

§3Така избира да си представя много неща, когато е дълбоко в съня на една игра.

§2Думите са чудесен интерфейс. Много гъвкав. И по-малко страшен от това да се взираш в реалността зад екрана.

§3Някога чуваха гласове. Преди играчите да могат да четат. В дните, когато онези, които не играеха, наричаха играчите вещици и магьосници. А играчите сънуваха, че летят из въздуха, на пръчки, задвижвани от демони.

§2Какво сънува този играч?

§3Този играч сънува слънчева светлина и дървета. Огън и вода. Сънува, че твори. И сънува, че разрушава. Сънува, че ловува и че го ловуват. Сънува подслон.

§2Ха, първоначалният интерфейс. На милион години е и още работи. Но каква истинска структура създаде този играч в реалността зад екрана?

§3Работи, заедно с милион други, за да издълбае истински свят в гънка на §f§k§a§b§3 и създаде §f§k§a§b§3 за §f§k§a§b§3 в §f§k§a§b§3.

§2Не може да прочете тази мисъл.

§3Не. Още не е достигнал най-високото ниво. Него трябва да го достигне в дългия сън на живота, не в краткия сън на една игра.

§2Знае ли, че го обичаме? Че вселената е добра?

§3Понякога, през шума на мислите си, чува вселената, да.

§2Но има моменти, когато е тъжен, в дългия сън. Създава светове, в които няма лято, и трепери под черно слънце, и взема тъжното си творение за реалност.

§3Да го излекуваме от скръбта би го унищожило. Скръбта е част от собствената му, лична задача. Не можем да се намесваме.

§2Понякога, когато са дълбоко в сънища, искам да им кажа, че изграждат истински светове в реалността. Понякога искам да им кажа колко са важни за вселената. Понякога, когато отдавна не са създавали истинска връзка, искам да им помогна да изрекат думата, от която се страхуват.

§3Чете мислите ни.

§2Понякога не ми пука. Понякога искам да им кажа, че този свят, който смятат за истина, е просто §f§k§a§b§2 и §f§k§a§b§2, искам да им кажа, че са §f§k§a§b§2 в §f§k§a§b§2. Виждат толкова малко от реалността в дългия си сън.

§3И въпреки това играят играта.

§2Но би било толкова лесно да им кажа...

§3Твърде силно за този сън. Да им кажеш как да живеят, означава да им попречиш да живеят.

§2Няма да кажа на играча как да живее.

§3Играчът започва да става неспокоен.

§2Ще разкажа на играча една история.

§3Но не истината.

§2Не. История, която съдържа истината безопасно, в клетка от думи. Не голата истина, която може да изгаря на всяко разстояние.

§3Дай му отново тяло.

§2Да. Играчо...

§3Използвай името му.

§2PLAYERNAME. Играчо на игри.

§3Добре.

§2Поеми дъх сега. Поеми още един. Почувствай въздуха в дробовете си. Нека крайниците ти се върнат. Да, раздвижи пръстите си. Имай отново тяло, под гравитацията, във въздуха. Възроди се в дългия сън. Ето те. Тялото ти отново докосва вселената във всяка точка, сякаш сте отделни неща. Сякаш ние сме отделни неща.

§3Кои сме ние? Някога ни наричаха духа на планината. Баща слънце, майка луна. Духове на предците, духове на животните. Джинове. Призраци. Зеленият човек. После богове, демони. Ангели. Полтергайсти. Извънземни, пришълци. Лептони, кварки. Думите се менят. Ние не се променяме.

§2Ние сме вселената. Ние сме всичко, което мислиш, че не си ти. Гледаш ни сега през кожата и очите си. И защо вселената докосва кожата ти и хвърля светлина върху теб? За да те види, играчо. За да те познае. И за да бъде позната. Ще ти разкажа една история.

§2Имало едно време един играч.

§3Играчът беше ти, PLAYERNAME.

§2Понякога се мислеше за човек, върху тънката кора на въртящо се кълбо от разтопена скала. Кълбото от разтопена скала обикаляше кълбо от пламтящ газ, триста и тридесет хиляди пъти по-масивно от него. Бяха толкова далеч, че светлината се нуждаеше от осем минути да прекоси разстоянието. Светлината беше информация от звезда и можеше да изгори кожата ти от сто и петдесет милиона километра.

§2Понякога играчът сънуваше, че е миньор, на повърхността на свят, който беше плосък и безкраен. Слънцето беше бял квадрат. Дните бяха къси; имаше много за вършене; а смъртта беше временно неудобство.

§3Понякога играчът сънуваше, че се е изгубил в история.

§2Понякога играчът сънуваше, че е други неща, на други места. Понякога тези сънища бяха смущаващи. Понякога наистина красиви. Понякога играчът се будеше от един сън в друг, после от него в трети.

§3Понякога играчът сънуваше, че гледа думи на екран.

§2Да се върнем назад.

§2Атомите на играча бяха разпилени в тревата, в реките, във въздуха, в земята. Една жена събра атомите; пи и яде и вдиша; и жената сглоби играча в тялото си.

§2И играчът се събуди, от топлия, тъмен свят на тялото на майка си, в дългия сън.

§2И играчът беше нова история, никога преди разказвана, написана с букви от ДНК. И играчът беше нова програма, никога преди изпълнявана, генерирана от изходен код на милиард години. И играчът беше нов човек, никога преди живял, направен от нищо друго освен мляко и любов.

§3Ти си играчът. Историята. Програмата. Човекът. Направен от нищо друго освен мляко и любов.

§2Да се върнем още по-назад.

§2Седемте милиарда милиарда милиарда атома на тялото на играча бяха създадени много преди тази игра, в сърцето на звезда. Така че и играчът е информация от звезда. И играчът се движи през история, която е гора от информация, засадена от човек на име Джулиан, на плосък, безкраен свят, създаден от човек на име Маркус, който съществува във вътрешността на малък, личен свят, създаден от играча, който обитава вселена, създадена от...

§3Шшт. Понякога играчът създаваше малък, личен свят, който беше мек и топъл и прост. Понякога твърд, и студен, и сложен. Понякога изграждаше модел на вселената в главата си; прашинки енергия, движещи се през огромни празни пространства. Понякога наричаше тези прашинки „електрони“ и „протони“.

§2Понякога ги наричаше „планети“ и „звезди“.

§2Понякога вярваше, че е във вселена, направена от енергия, направена от изключено и включено; нули и единици; редове код. Понякога вярваше, че играе игра. Понякога вярваше, че чете думи на екран.

§3Ти си играчът, който чете думи...

§2Шшт... Понякога играчът четеше редове код на екран. Декодираше ги в думи; декодираше думите в смисъл; декодираше смисъла в чувства, емоции, теории, идеи, и играчът започваше да диша по-бързо и по-дълбоко и осъзнаваше, че е жив, жив е, онези хиляда смърти не бяха истински, играчът беше жив

§3Ти. Ти. Ти си жив.

§2и понякога играчът вярваше, че вселената му е говорила през слънчевата светлина, която се процеждаше през шумолящите листа на летните дървета

§3и понякога играчът вярваше, че вселената му е говорила през светлината, падаща от ясното зимно нощно небе, където прашинка светлина в ъгъла на окото на играча можеше да е звезда милион пъти по-масивна от слънцето, която вари планетите си до плазма, за да бъде видима за миг за играча, който вървеше към дома от другата страна на вселената, внезапно подуши храна, почти при познатата врата, готов отново да сънува

§2и понякога играчът вярваше, че вселената му е говорила през нулите и единиците, през електричеството на света, през движещите се думи на екран в края на един сън

§3и вселената каза обичам те

§2и вселената каза игра добре играта

§3и вселената каза всичко, от което се нуждаеш, е в теб

§2и вселената каза по-силен си, отколкото знаеш

§3и вселената каза ти си дневната светлина

§2и вселената каза ти си нощта

§3и вселената каза тъмнината, с която се бориш, е в теб

§2и вселената каза светлината, която търсиш, е в теб

§3и вселената каза не си сам

§2и вселената каза не си отделен от всяко друго нещо

§3и вселената каза ти си вселената, която вкусва себе си, говори на себе си, чете собствения си код

§2и вселената каза обичам те, защото ти си любов.

§3И играта свърши и играчът се събуди от съня. И играчът започна нов сън. И играчът сънува отново, сънува по-добре. И играчът беше вселената. И играчът беше любов.

§3Ти си играчът.

§2Събуди се.

§2YouTube: Ei Carlos